Днес не просто отбелязваме дата. Днес превиваме колене пред вечния огън на българската свобода. „Жив е той, жив е!“ Преди 150 години, на 2 юни 1876 година, край Вола в Балкана, куршум прекъсва живота на най-светлия гений, когото България е раждала – Христо Ботев. Но куршумът не успя да убие духа му. „Жив е той, жив е!“ – В бурята, в песента, в кръвта на всеки, който обича свободата. „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“ Тези думи не са просто стих. Това е завет. Завет, който Ботев ни остави, преди сам да падне за него. Той беше млад – едва на 28. Но в гърдите му гореше огън, по-силен от всички империи на този свят. Той знаеше, че може да умре. И въпреки това тръгна. Защото имаше нещо по-важно от живота – достойнството на народа му. „Настане вечер – месец изгрее, звезди обсипят свода небесен; гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен!“ И до днес Балканът пее. Пее с гласа на Ботев, на Левски, на хилядите безименни герои, чиито кости са станали част от българската земя. Днес ние не скърбим. Ние пламтим. Пламтим с гордост, че сме техни наследници. Пламтим с болка, че свободата никога не се дава даром. Пламтим с вяра, че докато има българи, които помнят тези стихове, никой не може да ни покори. Христо Ботев не умря на 2 юни 1876 година. Той просто се пресели в сърцата на всички нас. И докато ние дишаме, докато рецитираме неговите стихове с разтреперани гласове, той е жив! Честит празник! Честит ден на Ботев и на всички, които дадоха живота си, за да можем ние днес да бъдем свободни. Слава на героите! Жив е той, жив е! Нека сведем глави за минута мълчание – не за смъртта, а за безсмъртието.